Българската подялба на света

earthПарадоксално съчетание между ниско самочувствие и изблици на провинциална мегаломания оформят отношението на част от българските политици към света, като за съжаление чрез медийната преекспонираност това отношение твърде активно се насажда и върху целокупното българско население.

Любопитна картина се оформя, когато се опитаме да систематизираме отношението на представителите на отделните политически течения у нас към някои от основните международни играчи.

Още от самото начало следва да се подчертае, че това отношение продължава да бъде силно идеологизирано и е продиктувано изключително от вътрешнополитически съображения, като всяка една от политическите формации се стреми да се легитимира и получи политическа значимост чрез идентификацията си с един или друг световен лидер. Като същевременно огради с колчета този “парцел от света” и не допусне съперниците си до контакти с него.

 

САЩ

ЕС/Европа

Франция

Русия

/Крайно/ дясно Безрезервна подкрепа Критична подкрепа Недоверие Пълно отрицание
Център-дясно Пълна подкрепа Подкрепа Подчертана критичност Отрицание
Център-ляво Критична подкрепа Подчертана подкрепа Критичност Дистанцираност
Крайно ляво Пълно отрицание Недоверие Симпатия Пълна подкрепа

За целта на този анализ условно политическото пространство у нас може да се раздели на четири категории: крайно дясно, център-дясно, център-ляво и крайно ляво. Като се налагат поне няколко важни уговорки. Първо, че това разделение не задължително се покрива с отделни политически партии – особено в рамките на десния спектър, където въпреки многобройността на политическите субекти, практически всички те попадат в една и съща категория – център-дясно. Второ, че крайна десница у нас трудно може да се идентифицира на партийно равнище, а по-скоро става дума за агресивен антикомунизъм /донякъде на декларативно ниво за такива позиции претендира ДСБ, а от съдържателна гледна точка – ВМРО/. Трето, че центърът, независимо от редица претенции, не съществува в самостоен вид, а винаги е с ляв или десен уклон /дори и в рамките на една партия, какъвто е случаят с НДСВ/, поради което оформянето на отделна категория с достатъчно изкристализирали позиции се оказва не съвсем състоятелно. Четвърто, че център-лявото е най-изчистено, обхващащо привържениците на БСП и другите партии от Нова левица. И пето, че самоопределянето на отделните политически формации е изместено надясно спрямо реалното съдържание на техните политически позиции – характерно за всички, с изключение на симпатизантите на комунистическите идеи в крайно-левия спектър.

Интересно е, кои световни субекти са обект на по-ясно изразени позиции от страна на политическите партии в България. Наред с наследеното и все още релевантно приемане на САЩ и Русия като двете екстреми в световната политика, плюс Европейския съюз като събирателен образ и еманация на българските външнополитически стремежи, другият световен играч, който е “различим” за българските политически формации и ги предизвиква да заемат определени позиции спрямо себе си се оказва Франция. За българския политически елит Германия и Великобритания, при цялото им различие една от друга, като че ли се вписват и размиват в понятието Европейски съюз, а страни като Япония, Китай, Индия и други са в периферията на общественото внимание.

В крайно ляво и крайно дясно се наблюдават най-изчистени и еднозначни позиции. Очертават се огледални полета във възприемане на света, като все пак крайно дясното е по-самоуверено, с по-голяма чуваемост в обществото и оттам по-агресивно в отстояването на своите позиции. И при двете тенденции съществува априорност в симпатиите и антипатиите съответно по отношение на САЩ и Русия, които на практика не се влияят нито от конкретния проблем или ситуация, нито от отношението на общественото мнение като цяло към тях. Нещо повече, Европа, респективно Франция, се разглеждат също през призмата на отношението към САЩ и Русия. Това е особено очевидно спрямо Франция, която особено след войната в Ирак не се възприема автономно, а като функция от нейната позиция спрямо действията на САЩ. Тя е “извадена” от Европа,  като отношението на крайно дясното към нея е маркирано със силна доза недоверие, докато при крайно лявото това е може би единствената страна от Запада, която набира политически симпатии. Що се отнася до самата Европа, крайно лявото е настроено недоверчиво към нея, а крайно дясното има двойнствено отношение /позитивно - като част от Запада, и критично - поради непълното й асоцииране със САЩ/.

Доста по-нюансирани са позициите на двата центъра. Единствената по-крайна позиция тук е на център-дясното спрямо Русия, която е подчертано и априорно негативна. Отношението на левицата към Русия се вмества между емоционалната симпатия и рационалния скепсис, което в крайна сметка изкристализира в нещо като дистанциран прагматизъм. Като в естествения стремеж да се деидеологизират българо-руските отношения и да се насочат в руслото на позагубената двустранна заинтересованост, левицата е принудена непрекъснато да се съобразява с “духовете в гардероба”, което често й пречи да бъде достатъчно активен фактор за развитието на едно по-сериозно и взаимно-полезно сътрудничество – както икономическо, така също и политическо.

Същевременно именно между двата центъра се наблюдава и най-същественото, стратегическо от гледна точка на реалната външна политика на страната, разминаване. Става дума за отношенията спрямо САЩ и ЕС и тяхната приоритетност. При цялата си декларирана европейска насоченост, дясното в България винаги хвърля поглед отвъд океана в очакване на одобрение, включително и по въпросите на евроинтеграцията /понякога дори с риск за самата евроинтеграция, както например в случая с позицията по Международния наказателен съд/. Левият център се стреми да запълва този полувакуум, профилирайки се като основна проевропейска формация в страната. Като чрез тази подчертана еврофилия,  левицата до голяма степен дава завоалиран израз и на критичните си емоции спрямо политиката на САЩ.

Както и при двете екстреми, и тук отношението към Франция е отражение на възприятието на американската външна политика. Наблюдават се интересни и характерни инверсии в двата центъра, при които обаче по парадоксален начин се достига до сходно отношение. Център-дясното търси морална легитимация на пълната си подкрепа на САЩ чрез подчертана критичност към Франция /“вижте колко неправи са те, затова и САЩ не са съгласни с тях“/. Център-лявото, обратно, търси баланс на проявите си на критичност спрямо САЩ /главно по Ирак/ в подобна и дори още по-голяма критичност спрямо Франция.

В крайна сметка се оказва, че САЩ се радват на официално позитивно отношение на партийно ниво от страна на почти целия политически спектър в България с изключение на крайно-лявото. Което пък нерядко предизвиква обратната реакция у непартийния български гражданин. Този позитивизъм е разположен в рамките между безкритичната подкрепа, граничеща със сателитност, от една страна,  и умерената критичност, съобразена с геополитическите реалности, от друга, като степента на подкрепа плавно пада при движението от дясно наляво в скалата, пропадайки рязко надолу в територията отвъд умереното ляво.

Европейският съюз е безспорният шампион по подкрепа сред българските политически формации. В духа на най-добрите европейски традиции, европодкрепата е най-силна от двете страни на центъра, но вече се очертава необходимостта от поставяне и на знак на внимание – евроскептицизмът постепенно започва да намира своя политически облик и в двете екстреми.

Франция се оказва големият губещ в политически нагласи на българина. Тук не става дума за държавната политика или за официалните позиции на политическите партии, които са определено позитивни, а по-скоро за публичния коментар, доминиран и мотивиран от политическата конюктура. За което в немалка степен допринася и фактът, че България по принцип винаги е изпадала от френските приоритети в Югоизточна Европа.

За Русия като че ли всичко е ясно. Тя е или изцяло в черно, или цялата в бяло /по-точно, червено/. Промяната в отношението към нея в България върви поне с едно десетилетие закъснение от развитието в самата Русия и от начина по който света гледа на нея днес.

Следва специално да се подчертае, че съществува определено разминаване между политическото говорене и битовото мислене за света – говоренето е по-американски ориентирано, по-рационално, по-конформистко, докато мисленето е по-критично спрямо САЩ, по-резервирано към света като цяло, с определени срамежливи симпатии към Русия. И с голямата надежда, че все пак 2007 година не може да бъде прескочена в календара.

Comments are closed.