Олимпиади за политическа употреба

9Спортът е продължение на политиката с други средства. Така днес би могла да се перефразира максимата на Клаузевиц за връзката между войната и политиката. Което пък недвусмисленно показва колко се е променило човечеството за тези двеста години – сега борбата не е за завладяване на територии, а за управление на хора, на техните емоции и съзнание (за съжаление - без да се пренебрегва и Оруелианското звучене на тази констатация).

В спорта най-откровено и в най-изчистен вид се проявяват господстващите обществени нагласи. Както и основните международни тенденции. Атланта’96 и Солт Лейк Сити’02 - рутинно потвърждаване на доминацията; Пекин’08 - заявка за световно лидерство; Йоханесбург’10 - пост-колониално извинение към Африка; Лондон’12 - освежаване на самочувствието; Сочи’14 - реванш на унизената свръх-сила; Рио де Жанейро’14 и ‘16 - амбиция за глобална роля; Катар’22 - арогантната сила на парите. Това е синтезираният политически прочит на някои от най-значимите спортни събития след края на студената война - зимни и летни олимпийски игри и световни първенства по футбол (съизмерими по значение с това на олимпиадите).

Заговори ли се за бойкот на олимпийски игри, премине ли се отвъд традиционните дребнави медийни закачки (за спалните и тоалетните в олимпийското село, транспорта и т.н.) – значи нещо скърца в отношенията между основните международни играчи. В случая със Сочи обаче бойкотът е твърде срамежлив, съсредоточен изцяло в церемониално-знаковата политическа плоскост, обхваща не особено висок брой (макар и значими) държавни и правителствени глави и, може би и под въздействието на уроците от Москва’80 и Лос Анджелис’84, не лишава спортистите от възможността да се съревновават.  Впрочем, това само по себе си е показателно за промените в международния климат: докато в средата на 80-те години водещо беше всестранното взаимно отрицание, то днес процесите са поставени в плоскостта на съревнованието, респективно - стремежа към доминация.

А това което скърца, е напасването на новите отношения между Русия и Запада след като Русия даде ясно и недвусмислено да се разбере, че има амицията отново да бъде незаобиколим фактор в международния живот – достатъчно е само да бъдат споменати Сирия и Иран. Наблюдава се обаче известно изместване на оста на противоборство – сега на преден план излезе Европа (т.е. ЕС), замествайки САЩ в противопоставянето с Русия. Като стратегическата борба за Украйна и нейното място в бъдещата политическа архитектура на континента,  за неговото вторично преразпределение (т.е. къде ще минават политическите граници на Европа – на изток или на запад от Украйна) е теренът на съревнованието. Но за неудоволствие и на двете страни трябва да се констатира, че те вече не играят на елитно ниво. Затова и аналогията с годините на студената война (независимо, че се наблюдава известна носталгия по замразената стабилност и ясната определеност на врага от този период – за разлика от днешните асиметрични заплахи за сигурността) е неточна. Най-малкото защото светът вече не се върти между два полюса, а на игрището има нови силни играчи, а в спорта, както и в политиката водещи позиции имат САЩ и Китай.

Броенето на медалите отдавна вече не е въпрос на статистика, а на политика. С очевидната цел за трансфериране на спортните победи в политически ресурс – както в национален, така и в международен план. Подчертаващо чрез спорта една много видима динамика и промяна и в политическото съотношение на силите – противопоставянето СССР-САЩ и неговото второ ниво ГДР-ФРГ днес е трансформирано в двубой САЩ-Китай (където Съединените щати се опитват да удържат на китайския устрем), а Русия се бори да се закачи към подгласниците на лидерите.

Същевременно Олимпиадата потвърждава констатацията, че противоборството между Изтока и Запада на ниво ценности, влияние, пропаганда отстъпва пред сътрудничеството, когато стане дума за съвременните рискове за сигурността. Терористичните заплахи към Сочи от страна на местни ислямски фундаменталисти, гарнирани със спомените от атаката срещу израелските спортисти на Мюнхен’72, са достатъчно солиден аргумент, за да доведат до трезв диалог, прагматизъм и взаимодействие между Русия, САЩ и Европа в борбата срещу международния тероризъм (потвърдени и от информацията за изпращането на два американски военни кораба в Черно море). Което дава сериозни основания да се смята, че в един по-дългосрочен план всички тези държави могат да се окажат от едната страна на разделителната линия при евентуални бъдещи международни трусове и колизии, предизвикани от глобалното разместване на политическите пластове.

Comments are closed.